Из Грузия и въпросът за кравата или сеното

Малък грузинец решава задачите си по математика на закотвените в земята маси, Стоян разглежда делфини и птици с помощта на определител и бинокъл, някъде на долната палуба се разхожда потомък на четирикрака хиена от Конго на име Яша, а възрастен тираджия разказва историята си на заместник главен архитект в Тбилиси, чиято малка заплата го е накарала да прекъсне славната професия и да поеме по големите пътища. Фериботът „Дружба” е настоящият дом на всичките тия пътешественици, събрали се заедно върху вълните на Черно Море за да прекарат заедно мисления триъгълник Батуми-Новоросийск- Бургас.

Това дълго монотонно пътуване е краят на едно приключение, което е трудно да се опише в думи. Любопитството ми към новото ме кара да се чувствам все още пътешественик в това малко парче българска територия (както каза Стоян), което се носи славно по вълните напред. Носталгията по оставената далеч прекрасна страна все още не се е настанила в сърцето ми и се чувствам като част от нещо интересно. Малкото ограничаващо пространство ми взема от неспирното желание да се движа, но ми дава възможност да седна и да се опитам да опиша епичното пътешествие, което се случи през последните десет дни. В главата ми е една малка каша от звуци, събития, усещания, произнесени изречения, нови думи, които се опитвам да подредя и сложа в хронологията на живота ми, за да се превърнат в славни спомени за разказване за приятели и внуци. Евентуално.

Имало едно време една прекрасна страна с планини и долини, красиви цветя и още по-красиви хора, гледащи крави и правещи сирене и кисело мляко, усмихнати и радващи се на простия селски живот. Тази страна граничеше с Черно море. На Запад.Тази страна не беше България. Но вероятно някъде в годините, които не познавам, България е била такава. Сега тя се пази такава само в музеите, песните, приказките или в забравените от Бога малки села нейде из далечните крайчета на картата. Грузия е мястото от света, в което ще се завръщам със същото желание, с което бих се завръщала и в дома си след дълго пътуване.

Едва ли някой някъде би се чувствал толкова добре приет, отколкото при милите ни съседи през едно море. Ние разбира се, не знаехме това, когато се бяхме запътили натам, а имахме простата си задача да се съберем и да се видим на нова земя. Ние представлявахме една голяма и шарена група от хора с различна големина всеки път, тръгнали и пристигнали по различно време и различно място, но в основата си бяхме разделени на четири отбора. Първите пристигнали бяха Мимето (очарователната сестра на Тошето) и нейният приятел Том. След това наред бяха обичаните главни герои на велопоход Восток- Тошето и Ваньо. Трети бяхме ние с Киро с нашия фалшив меден месец на автостоп през Турция, а последните пристигнали директно в Батуми се оказаха Тошевата мама и Диди.

Но да започнем от начало.
Аз прекарах няколко дни в България опитвайки се да тръгна на това безразсъдно ужким прекосяване на Турция с Киро, който тъкмо се беше върнал от Германия за експресна визита на приятели и семейство. Моят маршрут ту се виеше на юг към Синеморец, ту към центъра на България към Велико Търново, ту през Шумен и накрая Варна, откъдето най-сетне започна великото ни преселение към Грузия. Една изключително забавна и аматьорска сватба на покрива на Руси в Шумен и вече бяхме женени с Киро и готови да се запознаем с турските тираджии, срещайки техните одобрителни погледи с усмивка.  Сватбата беше в много български стил, много скромно, с народни носии и халат за попа (Руси).Общият бюджет беше 3 лв, които бяха изхарчени в ”левчето” за автентични пръстени, а не такива от ключодържател.

Варна-Батуми – автостопът

Самият автостоп беше много нагласен, сякаш някой се опитваше всячески да ни помогне да стигнем бързо, без въобще да чакаме и да губим време в мятане на палец пред погледите на шофьорите. Всеки път, в който с Киро слизахме от едното превозно средство, другото вече ни чакаше на пътя и се отправяше точно в нашата посока, поглъщайки жадно стотиците километри напред по перфектните турски пътища. Спирките бяха следните Варна-Бургас-някакъв ПАВЕЦ или нещо от сорта до Малко Търново-Къркарели-Истанбул-Истанбул-Истанбул-Ерзурум-Трабзон-границата с Грузия-Батуми. Може да ви изглеждат много, но повярвайте това е нищо за пътя, който преминахме. Всъщност в началото беше много лесно, после се пренатовари в Истанбул, където сменихме три превозни средства, но си изтранссърфирах симит със сусам от улицата за обяд (това е метод в който привличаш желанията да ти се изпълнят моментално без  да си даваш зор или да правиш нещо по въпроса въобще). В Истанбул насред цялата олелия на пътя, хора стоят по средата и продават щяло и нещяло на забързаните но спрели шофьори във всякакви превозни средства. Нямах търпение да излезем оттам и спасението дойде в лицето на един TIR, който пътуваше не за някъде наблизо, а за Ерзурум, което е толкова далече, колкото никога не бях стигала на изток до този момент. Голям град в пустинната част на Турция, насред едно голямо нищо от красиви камъни подредени по разнообразен начин. За да стигнем до тази част трябваше да прекараме поне 20 часа в камиона с нашите мили стопани, които ни черпиха с предостатъчно количество чай, хвърляха множеството боклуци през прозореца, но все пак  бършеха кабината с мокри кърпички в несвяст за да се спазва традиционната висока хигиена. Доста интересно схващане за чистота има средностатистическия турчин, но поне има някаква. Да живееш 20 часа като тираджия са предостатъчно в моя живот и стигайки Aškale слязохме за да усетим крайниците си. Ашкале е най-непосещаемото от туристи място в Турция (както разбрахме по-късно), което носи след себе си две положителни последствия –  първо, почти веднагически ни почерпиха на първата бензиностанция със сок и чай и второ, първата лека кола ни спря да ни вземе, защото хората се чудели аджеба какво търсим там. Ние трябваше само да прекосим една нищо и никаква планина от 300 км за да стигнем до Черноморския бряг на Турция по път, по който не минава почти никой. Магията на пътя обаче отново проработи и сред пътниците в колата имаше и англоговорящ, а шофьорът пък се съгласи да ни остави на по-удобно за нас място, а не на средата на маршрута, където беше тяхната цел. Милите хора отиваха да видят роднини в едно забравено от бога село в един забравен от бога район на Турция, където съм сигурна че в историята на света сборно е имало по-малко туристи отколкото в Ашкале. Тоест никой, никога не е ходил. Е, вероятно ние с Киро бяхме първите. Аз бях безкрайно очарована от мястото, от тичащите игриви деца с мръсни лица и искрящи от дивотия очички. Боже как ми напомнят на мен и моите цигански детски години. Там насред планинската граница между пустинята и рая на Анадолската част, на върха на планината се помещаваха техните четири-пет къщи, двадесет и пет кокошки, чешмата и джамията. Ако беше Грузия щеше да има минимум 150 крави и защо това не е необичайно ще разберете по-нататък. Веднага след селото започнахме да слизаме по северния склон на планината, а гледките се редуваха от марсиански пейзаж, през Монголска степ, до дъждовна гора с вечнозелена растителност и скали – сякаш уголемен модел на Врачанските. Беше толкова диво и неопитомено и първото наистина будещо в сърцето ми възхищение място в Турция. В пустинята имаше тук таме разни прекрасни скални образувания, но нищо не може да ме събуди наистина като гората и дърветата и красивото зелено, което те обгражда от всички страни. Шофьорът ни се пръскаше от гордост на всеки завой и с малко „чок гюзел баир” му дадохме да разбере, че сме безкрайно доволни от разходката с него. Главата ме болеше от безкрайното пътуване и липса на сън, но ми беше много мило да наблюдавам удоволствието, което изпитваше да покаже своя роден край и се сетих за пореден път, колко малко му трябва на човек да е щастлив. Накрая на това красиво пътешествие се оказахме в центъра на буря, която е често събитие за влажната зона на крайбрежието на Кара Дениз и с Киро се спогледахме многозначително. „Щом като вали, значи сме близо до Тошето!” каза той и аз с най-голямата усмивка на света застанах да стопирам поредната кола, която щеше да ни доближи до него. Всичко беше толкова магическо през тези два дни, че въобще не се съмнявах, че ще стигнем още същия ден, ако ще и торнадо да има. Киро беше сигурен, че силната ми обич предизвиква някакво подобие на магнитно поле, което привлича всички хубави стечения на обстоятелствата към нас. Още не си бяхме вдигнали ръцете и спря един бял Транспортер от време оно. Киро допълни „Ако сега този е направо за Батуми, просто няма да повярвам наистина.” (за справка моля отворете картата и вижте колко много населени места има между Трабзон и Батуми, даже цяла държавна граница) Отворих вратата, шофьора, надвиквайки дъжда, изрече с най-голямата си усмивка „Batum” и вярвайки или не, с Киро скоро се настанихме бързо на предната седалка с още по-големи усмивки за последното си стопиране в Турция. На границата човекът ни предложи да минем пеша, за да стане по-бързо. Макар че беше тъмно, дъждовно и доста объркано, някакси измежду такситата, маршрутките и всичкия хаос и блъсканица, отнякъде дойде и спря един бус с разни хора вътре, ние си метнахме раниците и се настанихме. Въпреки, че бяхме онемели от странната неочаквана случка, се постарахме да попитаме къде отиваме. В един кратък миг на онази суха седалка си помислих колко смело и безразсъдно би изглеждало това в очите на някой родител – аз и Киро ,току що влезли на Грузинска територия, без никаква идея къде отиваме и как да стигнем до там, се опитваме да хванем стоп, хвърчат коли и хора се блъскат, спира някакъв бус, ние се качваме вътре без да питаме нищо, сядаме си и потегляме из черната нощ. И се почувствах като истински пътешественик, който приема всяка възможност на драго сърце и се чувства закрилян от необяснимата сила, която помага на всеки влак да си стигне гарата, на всяка вълна да се плисне по брега и на всеки стопаджия да си стигне до целта. Бусът се оказа работнически, стовари ни в Батуми и там горе долу завърши нашето приключение на стоп. Там ни поразходи един друг грузинец с голямо и добро сърце, почерпи ни с първото хачапури за живота и ни стовари в един опразнен бар насред северния плаж, където би трябвало да има хора с палатки. Ние търсехме Тошето и Ваньо и не знаехме как да ги намерим, защото нямахме връзка с тях. Там насред този бар в един момент, когато бях малко мокра, болеше ме главата, Киро  изчезна за неочаквано дълго време, бяхме незнайно как изгубили палатката си за последните пет минути се почувствах ужасно сама и някакси ми стана страшно за пръв и единствен път в това пътуване.  Чудех се какво да направя, не ми дойдоха идеи, примирих се със ситуацията и седнах на един стол да погледам звездите, както обичам да правя всеки път когато става нещо страшно. В сравнение с мащаба на цялата Вселена, всички наши проблеми са толкова незначителни и това е най-успокояващата мисъл на света. Точно тогава изкочи Киро, каза че Тошето ще дойде да ни вземе с такси и за един момент, ситуацията се превърна от животозастрашаваща в безкрайно щастлива. Намерих палатката и си облякох народната носия (Киро също имаше риза с шевици), с които трябваше да посрещнем Тошето и да му напомним за всичко хубаво и родно, което остави преди месец и половина. Срещата ни беше повече от щастлива и краят на нашето автостоп пътуване се оказа не кое да е, а базовият лагер на двамата ни велопътешественици в градината на хотел Хилтън, ползващ се от тях за всичко друго, но не и за спане.

Батуми, Аджара

Доскоро обикновен град с малки пететажни сгради миришещи на хамсия и нефт, сега Батуми е център на туризма по крайбрежието на Грузия и вероятно най-важния в икономическо отношение град в района Аджара. Преди около десет години (според бившият заместник главен архитект на Тбилиси, понастоящем шофьор на камиони към Италия) грузинците са решили да се вземат в ръце и да превърнат Батуми в мини Лас Вегас с лек привкус на Барселона и Италианско-френски нотки от класицизма. Странна работа е откъдето и да го погледнеш, но интересното е, че не е никак прекалено и колкото и абсурдно да изглеждат някои сгради, не ти нарушават съвсем вътрешния мир. Плажът е напълно каменист, морето е мътно някакси, но храната е доста и е вкусна. От време на време се появяват интересни улички със стари къщи в колониален стил, контрастиращи се на внезапно появилите се здания с футуристичен или преекспониран приказен вид. Батуми е най-напредналото в икономическо отношение място, което успяхме да посетим по време на пътуването ни из Грузия и като изключим невъзможността да пресичаш пътя е приятен град за разходка.

Базовият лагер на хотел Хилтън реши внезапно да се премести на някое по-подхождащо нему място, а именно близкия национален парк Мтирала. Франсетата Сесил и Мари, новите временни звезди във серийната продукция Велопоход Восток, решиха да ни натоварят на своята тойота 4х4 и да ни закарат на някое приказно място из близките девствени гори на Грузия. Климатът на тази близка ни по характер държавица е почти изцяло в субтропика и поради тази причина влажността и температурата оказват влияние на местни видове и пришълци като нас. Палми навсякъде, а сред тях и други непознати видове дървета, като полудив орех (според Киро) се редуват със субтпропични крави, които видиш ли, поради високата влажност се множат бързо и все на пътя като пречат на организираното иначе грузинско движение. Но какво мляко дават само! Горе в планината в Чаквистави, което е част от националния парк, се запознахме с една жена на име Мая, която живее в една къща със своето семейство и ползва реката, за всичко, останало, което не могат кравите да осигурят. Два поредни дни ходихме в дома на милата Мая да ни дава мацони (грузинското кисело мляко), топло прясно мляко, ръчен хляб от фурната й на дърва, местното сирене и разни други нещица, които често ни се полагаха без пари, защото сме много готини. При Мая и нейния малък находчив син, на галено „Алъш-Вериша“ решихме да пояздим кон и да се изкъпем в автентична сглобена от всякакви материали баня, намираща се точно до курника и малко вдясно от интересните видове къщи на колони, в които се складира сено за зимата. До края на пътуването не успяхме да разберем аджеба в тези къщи за крави, сеното или кравата е на долния етаж. Това стана като вечния въпрос за кокошката и яйцето и имах чувството, че всеки път се даваше различен отговор с нова логика. Реката, която бяхме налазили минаваше през двор, който явно си беше пасбище и често при нас се стичаха крави, магарета или коне, обединени около едничката цел да се сдобият със странна храна от общия ни полиетиленов боклук. Във водата най-накрая намерихме утеха от жегите, които ни мъчеха от седмица насам, а вечерите край огъня бяха подсилени от музикалният талант на Тошето и Киро, а ние с Ваньо се включвахме както можем с импровизации и песни. Обичам такива вечери край огъня. Не бих ги заменила за нито една вечер на закрито, макар и с жива музика. Там под звездите, когато усещаш влажния студен въздух на падащата нощ и топлината на огъня песните са по-звучни от всякога. Смехът е някак по-ярък, хората са по-близко до себе си и едновременно всеки е потънал в собствения си свят, едновременно е част от общото преживяване. Магическо е да имаш огън.

Два или три дни минаха на това чудесно място в игри на фризби, готвене, плуване и мъничко учене на грузински със семейството на Мая, от която научихме първата си и най-хубава дума “мадлоба” – благодаря. Беше време да се връщаме в Батуми за да вземем Диди и Тошевата мама, които пристигаха с ферибота от Бургас. Същата вечер, уверени, че ще си починем истински, прекарахме цялата нощ в обикаляне по улиците и танцувайки пред различни барове и дискотеки с местните. Танцовата вечер започна с опитите на Тошето да ме научи да танцувам валс на всяко удобно широко място по улиците и площадите и продължи с дивашки танци пред различни нощни заведения. Беше най-хубавата ми дискотека в живота. За пореден път се уверих колко много можеш да се забавляваш в напълно трезво състояние. В кръгче с нас танцуваха и дечицата, които пращат да продават цветя по заведенията и всичките много се радваха на импровизирания дансинг. Последва плаж и си легнахме в 5, за да станем отново рано, рано на другия ден за подготвяне на истинската част от пътешествието в планинска Грузия.

Сванети

Имало едно време едно късче от Рая, една долина с една планина, на юг от Кавказ, където млади и стари живели задружно и гледали крави, косели сено, правели мацони (кисело мляко) и сирене, пили чача (местният вариант на ракията) и се радвали на малките си села от по пет къщи.

Грузинската ми история започва да придобива все по-автентичен вид, но смея да потвърдя, че именно в приказка може да се почувства всеки гост на Сванети, сърдечно посрещнат от свамите – един от етносите на територията на страната. Долината на Svaneti Range e пълна с малки ,китни селца, които незнайно защо нямат нито кошчета за боклук, нито боклуци. Хората се изхранват благодарение на нейно величество свещената крава, чието название на местния език е “цроха”. Именно представители на този вид затрудниха ходенето ни до Накра, едно от най-големите населени и нетуристически места от северната страна на планинската верига. В Накра понастоящем бяха подслонени Том и Мими, последната двойка от нашата дружина, с която трябваше да се съберем. Това очарователно място се намираше след много часове път, които прекарахме в наетото от нас Мицубиши Паджеро, накратко Паджерото, което в последствие щеше да изиграе главна роля за много събития. Диди и Тошето се редуваха да карат по пътищата, населени предимно от крави, биволи, домашни прасета и тук таме някой объркал се юрдек. Ако си мислите, че децата си играят на улицата или че пътищата са направени за коли, мисля, че жестоко се лъжете. Поне кравите тук са на друго мнение. Те са най-важния член от семейството и обикновено всяко има минимум 10. Сега си представете всичките тия десетици крави излезли на разходка в междуградски път, преживящи с полуотворена уста, гледат глуповато и се пулят насреща ти, когато си удряш по капака на колата в опит да ги накараш да се мръднат. И това не е стадо. Не това съвсем не е стадо. Стадото е група, която горе долу има някаква организация. Тук говорим за манифестация на крави и биволи, всеки със свое собствено индивидуално мнение. Беше интересно преживяване да се разминаваме с тях, което отне страшно много време, но кога друг път в живота ти ще ти се случи подобно нещо! Разминаване със стотици крави по междуградски път в ремонт със средна скорост 4 км/ч – check!  

На всичкото отгоре сега тъкмо беше отминал сезона за раждане и всяка крава от стотицата си имаше поне по едно теленце. Чудна работа. Ама са много сладки. Забавянето с кравите се отрази на пътя ни и зиг-заг нагоре по планината стигнахме до единственото реално място за нощуване – дъскорезница с път, успореден на главния, по който се движехме. Прекарахме там нощта и сутринта рано, рано се засилихме към Накра за да срещнем истински свами. Имахме нареждане да търсим къщата на Елдар (намигване на всички фенове на Властелинът на пръстените). Все още не подозирахме колко са близки хората един с друг и как е напълно нормално да идеш до някъде и да кажеш, че те праща едисикой си и те да те вземат, да те нагостят и да те приемат като свой брат или сестра по най-естествения начин. Накра все още е такова място. Къщата на Елдар беше бързо намерена и започна голямото прегръщане с Мименцето. Семейството на Елдар веднага започна да слага софра, каквато е традицията в Грузия. На момента, в който се покажат гости на вратата, масата се подготвя, а домакинята донася домашно приготвеното хачапури, което е вариант на баницата или питката и е доста вкусно. Хачапурито се прави в печка с дърва и това допринася за хубавия му вкус. Ние също наизвадихме от нашето сирене, кашкавал и ракия. Грузинският обичай включва и дълги речи относно тоз, оня, но в нашия случай такива не се държаха. Въпреки това кипеше оживен разговор относно хората в планината и развитието на селата и запазването на традициите.

След известно време, мили читатели, пътешественици, в Грузия ще се открие Транскавказкия маршрут за пешеходци по подобие на други ултрадълги пешеходни планински трекове. В момента Елдар и неговото семейство подготвят къща за гости, с която ще могат да подпомогнат туристите по пътеката и да ги подслонят. Пътеката също беше в процес на маркиране и облагородяване като не съвсем добрата част от новината е, че проектът е чужда инвестиция. Американска или не, парите се дават за създаването на нова туристическа линия, която да подпомогне развитието на някакъв бизнес из китните Сванетски и като цяло, Кавказки села. Слушах историята на Елдар, който е получил безвъзмездна помощ за да строи къщата и си помислих колко ли дълго този човек ще запази човещината си. Казват, че парите развалят човека. Също така казват, че богатите могат да помагат повече. Но в същото време тази чудесна сърдечна атмосфера на посрещане на далечни пътници е застрашена да се превърне в рутина и оттам насетне да изгуби цялия си магически характер. Приемането на гости ще стане задължение, ще доведе до проблеми,  които може би сега никой не иска да види. Накра е дори голямо село, цели 80 семейства живеят там, имат училище до 12 клас и „нржавец цхрали”, което не е нужно да произнасяте на глас. Означава “газирана минерална вода”, на свански е “сгим” и извира съвсем естествено от един дънер до реката долу в дерето. Местните много се гордеят с нея и ние с Тошето бяхме поканени от съседката на Елдар да се срещнем с митичното нещо със странно име. Водата е чудесна и Накренци пият много от нея, което според тях ги пази от много болести. Зимата там е шест месеца и не знам какво точно става с нржавец цхралито, но за всеки случай през лятото има предостатъчно количество от него.

По време на обяда отново обсъдихме въпроса за кравата и сеното разбира се, но не успяхме да стигнем до консенсус. Постояхме малко, поиграхме си с децата, помогнах за начупването на орехи за тортата за рождения ден на малкия син и беше време да потегляме. Тошко беше безкрайно щастлив, че Елдар е другия човек на света, който носи два различни чехъла и вече малко съжалявам, че не им направих снимка. За традицията да се носят два различни чехъла се разбрахме, че е част от ново движение за себепознание и всъщност в Хилтън, Батуми трябваше да се проведе конференция по темата за хората с проблеми, които изразяват себе си в носене на еднакви по вид обувки, в частност чехли. Тошето, един от малкото щастливци, горд притежател на два различни чехъла (първият е легално закупен в Синеморец, а вторият намерен при почистване на плаж в Турция) трябваше да изнесе доклад по темата. Оказа се, че скромните свами вече отдавна са възприели тази идеология и това беше много щастлив малък акцент в хубавия обяд в китния двор в Накра. За благодарност направихме малък буркан касичка с дарение за бъдещата къща за гости, който беше китно украсен и илюстриран със скица на планински дом и типичния отзад хребет на планината.
Предстоеше ни изкачване на близък до нея връх. Ей така за следобедна разходка и за отмора от возенето в джипа. А всъщност ние вече бяхме прекалено много хора за нашето мило Паджеро, което изтрая занапред всичките ни опити да го превърнем в малко лъскаво подобие на индийски влак. Всеки се покатери, където намери върху тоя джип и всичките седем другари потеглихме нагоре по живописния път към първата ни планинска разходка. Идеята беше да се качим до един връх, от който се вижда Елбрус, да поядем боровинки и да се любуваме едновременно на Сванети и на Кавказ, които се отваряха пред нас от двете страни на долината. Беше прекрасно. Хубавото на всичките тия грузински пътеки е, че това са всъщност пътеки за .. кое!? За крави разбира се. Или за хора, които отиват високо по пасбищата да косят сено. Да видите само как косят сено на ръка! Перфектна работа.  Разтоварихме колата, натоварихме малко вода и храна и поехме нагоре към красивия връх. Прекарахме целия следобед по пътеките и вечерта направихме лагер наблизо с идеята да продължим по-нататък към останалите селца. Трудната организация със закуската си каза думата и сутринта много бързо се сля с обеда, така че не можахме да тръгнем достатъчно рано. Този ден имахме за цел да минем през две села и да стигнем през два рида в трети, до параклиса Св. Георги. Организацията изглеждаше на ниво и нямаше какво да се обърка, освен времето. Освен това от някъде изведнъж изкочи една баба, която ни достави свежо сирене и мацони директно от дисагите на коня си. Въобще, да се почувстваш като на all-inclusive. Само наближавашият фронт се виждаше още от сутринта и беше трудно да си представиш, че това не са дъждовни облаци. Разделихме се на три групи. Първа група бързи хора- Киро и Диди, запрепускаха напред, даже по шорткът към отсрещното село на склона. Втора група – Аз, Тошето, Мими и Маменцето останахме по-назад и бяхме по-бавни. Трета група –Том и Паджерото, които трябваше да ни чакат след два часа и половина на параклиса в село Свипи, Катцхи или Пари. Разбрахме се и за трите, защото видиш ли в Грузия всяка махала си има отделно име или просто хората й дават статут на село от пет къщи, макар и в непосредствена близост да има други пет от явно различна административна единица.

Тръгнахме по пътя и тъкмо бяхме стигнали първите къщи на първото село и оп един сенокосач ни извика за да си приказваме с него. Бурята идваше с все сила и мисля, че горе долу само аз имах обезпокоен вид. Сенокосачът се оказа един твърде интересен човек за да го подминем. А именно Родами, финансов директор на някаква корпорация, която се грижи за подобряването на инфраструктурата и поради важната си длъжност говори често по смартфона си. Междувременно крачи из тревата и коси сено за кравите, което бих повярвала, че правят и министрите и може би президента на страната. Родами ни покани в най-близката постройка да се скрием докато отмине бурята, което според мен  беше обречена кауза, но все пак се съгласихме. Постройката приличаше на дом, но всъщност служи за временно пребиваване на сенокосачи или кравари и вътре разбира се има всякаква посуда за правене на сирене и мацони. Скрихме се всички вътре и слушахме дълго историите на Родами за народа на свамите, техните китни села и за ситуацията на страната. Минахме през почти задължителната тема за състоянието на медицинските грижи в района, за историята на Сванетито, за набезите на шумерите и за войнствените настроения из долината. Всъщност типичните кули от Сванети са служели за отбрана не просто от чуждестранни врагове, ами и от неприятелите съседи по село. Войната е била ежедневие за тези понастоящем грузински „габровци” пълни с шеги. Кулите са били четириетажни и са били строени на калкан с обитаема жилищна част – дом. При военно положение, което вероятно е било всяка втора седмица, семейството се е местило да живее в кулата от третия етаж нагоре. Първият е бил празен, вторият е за кравите (закъде без тях), третият за жените и децата и четвъртият – единственият с прозорче- за мъжете стрелци. Това с етажите ме кара да се замисля отново за въпроса с кравата и сеното, защото видиш ли в кулата вероятно няма достатъчно място за сено и вероятно то се е складирало на първия етаж. В този случай, кравата  е била отгоре. J
Разказите на Родами бяха много дълги и интересни, но времето минаваше и нашата уговорка за среща с Том и Паджеро ставаше все по-трудноизпълнима. На всичкото отгоре нямаше как да се свържем с Диди и Киро, които бяха напред по маршрута и вероятно вече бяха стигнали второто село. Чувайки притесненията ни Родами се обади във въпросното село Тсарели, където се оказа, че живее сестра му и разбира се, при нея имаше трима чужденци. Ама как така!? Оказа се, че селото е отново населено само от едно семейство и то се оказва Родамина рода (каква игра на думи само). Тримата пришълци са били двама българи и един неопределен човек. Решихме, че двамата българи са нашите и няма как да си ги оставим сами там. Тръгнахме с Тошето да ги догонваме в дъжда, а Мими и Маменцето отидоха да разгледат античната полуразрушена шумерска къща на Родами и в последствие стигнаха с неговата кола отново до Накра, защото какво!?… Нашият добър стопанин се оказа съсед на Елдар. Как пък не!? Какъв е шанса въобще да има такива съвпадения. Явно за тази местност е доста висок. Родами ни гости с малко стар хляб и сладко мацони и ние с Тошето се сбогувахме с него, запрепускайки напред през дъжда. Идеята ни беше да стигнем до Тсарели и да вземем Киро и Диди, за да стигнем четиримата до Том и Паджеро. Пътеката не беше маркирана разбира се, но не беше трудно да се следва. Минаваше през дерета и реки, гори и като цяло беше трудно, но и забавно бързане. Имахме различни по вид приключения с Тошето в тези хубави дъждовни гори и след около час стигнахме първата порта на селото. Селата в планинските райони си имат порти, вероятно заради кравите, които обуславят мамка му още едно условие на местната инфраструктура. Това село си имаше и две порти и че даже и камбана в центъра, която с Тошето бихме с голяма радост за да оповестим пристигането си. Не стига че никой не излезе, ами се оказа и че никой не ни очаква. Разваленият телефон така и не помогнал на Диди и Киро да разберат, че идваме и затова те тръгнали към Том. Влизайки в единствената възможна врата, ние с Тошето се оказахме по средата на голямата софра на семейството, в топла, суха стая с много силна миризма на вкусни неща. Всички веднага станаха от масата за да ни направят място, което ние не искахме да заемем в началото. Жените веднага ни сервираха да хапнем, сякаш сме част от планински ултрамаратон и те са длъжни да ни напоят и нагостят за да имаме сили да финишираме докрая. Третият пришълец в дома се оказа Мигел от Венецуела, който прави трекинг из Сванети. Мигел ни даде напътствия за предстоящият маршрут до Свипи, Катцхи и Пари, а междувременно обърнахме по една малка чача, един чай и изядохме по малко хачапури със зеленчуци. Колко беше трудно да си тръгнем от тази така уютна и прекрасна топла стая и да се върнем към подгизналия свят навън. Всички тържествено ни изпратиха, сякаш наистина трябваше да настигнем конкурентите си в състезанието, споделиха, че сме малко луди и се прибраха да си продължат грузинските обедни занимания на маса. С Тошето дълго се лутахме из главния път, опитвайки се да следваме напътствията на Мигел и след дълго и изморително слизане надолу по разни реки стигнахме асфалт. Как!? Какво!? Оказахме се на главния път в долината по някакъв необясним начин и решихме да питаме в магазина по пътя къде се намираме и как да стигнем до параклиса Св. Георги. Милата Лия от магазина ни прибра на верандата, донесе ни хачапури с месо и по една чача и започна да ни обяснява на дълго и на широко, че такива параклиси има навсякъде. Освен това нещо сме се объркали с имената на населените места и като цяло много ни съжаляваше, че сме подгизнали. Обясни ни някакъв кратък ужким път до Пари и параклиса, подари ни по една близалка със свирка и се разделихме с нея. Автостопът поне тук вървеше и ни качи един горд със страната си грузинец, фен на плочите на Балкантон от детството си. Пътищата в тази част на света са изключително интересни. На всичките завои има по някое препядствие – я паднал камък, я дупка или локва, я някоя цроха, както може да се предполага, но освен всичко друго има и бутилки чача, скрити в метални пощенски кутии. Дълго време се чудехме какво е това, но накрая осъзнахме, че може би се оставят за да се черпи в памет на загиналите по тия места. По именно такъв път стигнахме отбивката за Пари, където запрепускахме с колкото останали сили имахме напред. Денят вече беше към края си, а крайният срок на уговорката беше минал преди часове. С Тошето минахме през един лабиринт от пътища, този път маркирани, за да стигнем до портата на един двор, през който минаваше туристическата пътека. Там едно теленце досущ като кученце дойде да си играе с мен и да ме ближе, а жената от къщата обясняваше как е нормално да минава оттам маркировката, защото именно нейния мъж работи в църквата Св. Георги. Имаме само малко да повървим по един път след края на двора, откъдето може да мине всякаква кола. Отправихме се натам с надеждата да видим Паджерото, но вида на пътя беше повече от изумителен. Не можах да премеря точно наклона, нито пък да си представя за какъв точно луноход говореше жената, но използвахме последния си запас от сили и позитивна енергия да стигнем двора на църквата. Там, Тошето, изгубил търпение да се разправя на по-сложен руски с грузинците, започна да общува на ниво първи клас. След три прости изречения за местонахождението ни, разбрахме, че сме на правилното място. Ни следа от Паджеро, ни дявол. Църквата обаче беше много красива и самото място по принцип имаше специфична атмосфера.

В този кратък миг на край на нашето приключение ми дойде на ум и сърце една мисъл, чувство, прозрение. Ние двамата бяхме бъхтели цял ден в дъжда за да намерим двама наши приятели в местност, която въобще не познаваме. Нямахме нито екипировка, нито нищо за бивакуване и все пак се чувствахме страшно добре и много уютно.  И за миг не сме си помислили, че ще останем навън или че трябва да си правим подслон. Просто хората тук до такава степен си помагат, че имам чувството, че цялата гора е пропита с такова спокойствие и уют. Въобще не ти минават алтерантивни мисли през главата. По дяволите, дори кучетата са ужасно гостоприемни. Огромни кавказки овчарки дори не те закачат като им влезеш в двора. По принцип всяко куче е кавказка овчарка, а дворовете са огромни. Улици почти няма, затова най-прекия път надолу е през дворовете. Така направихме и ние. Трябваше да слезем надолу за да си намерим семейство, което да иска да ни приюти, докато разберем какво да правим. От църквата до основата на селото имаше някакви си метри денивилация, която включваше кравешки обор, река, два три двора. След като изникнахме изотзад на една къща и срещнахме един човек да си стои в градината, бяхме упътени към нормалната улица за пешеходци. И там, какво да видим. Я, кола! Я, Том, Киро и Диди! Изненадата беше огромна за всички и всички извикахме от радост, освен разбира се Паджерото, което беше лишено от глас заради ламаринената си природа. Известно време стояхме навън за да си споделим историите всеки на всеки, кой какво как си е представял, правил и т.н и решихме да потегляме. Оказа се, че Диди и Киро са си мислели през цялото време, че ние всички сме заедно в колата и ги чакаме до параклиса и никой въобще не ги следва. Том пък, нямаше никаква идея кой къде е бил и защо, аджеба, закъсняваме с часове, като междувременно се опитва да намери път до църквата. Паджерото.. какво си е мислило Паджерото вероятно остава тайна до живот. Мисля, че един човек, който мина наблизо обаче си помисли, че сме странни шумни туристи.

Всичко е добре, когато завършва добре, казали някога хората и видиш ли били прави. Влязохме в колата и тръгнахме към Накра, където опънахме лагера и се стоплихме с по един горещ душ. Милите стопани, този път семейството на Родами, бяха ни направили отново хачапури и чай и макар да нямаше ток, беше хубава вечеря и беше много мило от тяхна страна да се погрижат за нас. Палатковият лагер в градината ги вдъхнови да направят и закуска, която беше още по-обилна и хубава. Отплатихме се за гостоприемството и решихме да не губим много време за да наваксаме с приключенията за новия ден.

Мазери, Сванети

Имало едно време двама млади влюбени, които били превърнати в планински върхове, прокълнати никога да не се достигнат един друг. Когато единия бъде забулен в облаци, то другият да се покаже и така никога да не се срещат дори и очи в очи.

Така започва и завършва легендата за връх Ушба, най-посещаемото място от алпинисти и катерачи място в Кавказ, точно над село Мазери, където започва силната туристическа част на планината. Историята е вдъхновена от формата на върха, от неговата южна и северна част, които представляват два различни края на един и същ връх. В този ден започнахме да виждаме множество туристи и достигнахме района, в който всяка къща е guest house и хората се опитват да припечелят от туризма по всеки възможен начин. Крави бол, но слаби, изнемощели. С Тошето искахме до пояздим кон през този ден, представяхме си някакъв красив маршут из долината, който би било чудесен за преживяване върху гърба на конче. Диди и Мамето решиха да отидат пеша до един водопад наблизо, който се захранва от ледника на Ушба и като цяло е най-впечатляващото леснодостъпно място точно преди граничната зона. Мими и Том бяха убедени, че грузинските граничники са най-добрите граничники на света, но все пак не можеше да си играем с огъня.
Всеки тръгна напред към своите си задачи, а ние се сдобихме с един твърде опърничав кон на име Фредо, който не слушаше никак дори и Тошето, чиито познания по езда бяха най-големи. Фредо просто препускаше стремглаво напред към дома и не се поддаваше на команди ляво и дясно. Чак след няколко часа в опити да се разберем с него и след множеството изядени деликатесни магарешки бодили Фредо се успокои и ни позволи да му се порадваме. Заедно с кончето, Тошко получи и куче, което кръстихме Джаф за по-лесно и което впоследствие ни отмъкна хубавото зряло сирене от лагера. Слагайки чертата на днешния ден с всичките плюсове и минуси, решихме, че всичко е било чудесно, още повече че за пръв път можехме да си направим огън както си трябва и да си сготвим най-сетне историческия био кус кус, който мъкнахме чак от България и беше крайно време да изядем. Руски песни и много чай се разляха тази вечер край огъня и беше чудно колко много звезди има отново в небето. Ушба се криеше нейде там иззад облаците, но ледникът си бдеше над нас и  долината, както е правел от стотици години.

Местя и Ушгули

Имало едно време една планина, която със своите ледници и върхове притегляла пътешественици от целия свят. Ех, Кавказ! Запазила своя девствен облик с вековни гори и чисти реки и езера, тя бързо омагьосваше сърцата на хората и ги караше да се чувстват у дома си. Те осъзнавали, че дивата природа е именно мястото, където се сближавали с тяхната истинска същност. За да достигнат до върховете на тази планина, пътешествениците често тръгвали от райони в долините, където срещали и местната култура и традиции.

Местя е малък град с модерен планинско-курортен облик и представлява изходна точка за множество алпинистки или туристически трекове. Из града щъкат малки ванчета Мицубиши 4х4, които превозват чужденците из долината. Там е единственото място в района, където можеш да заредиш с гориво и ние го стигнахме с почти празен резервоар. Предварително бяхме купили 5л бензин от местните в Мазери и едва сега можехме да утолим жаждата на Паджерото. В Местя има множество малки магазинчета, които продават щяло и нещяло и ние бързо трябваше да сформираме отряд за закупуване на нужните нам стоки за следващите два дни. Тук видяхме за пръв път и чурчхеда- грузинската домашна версия на сникърс – орехи или ядки заляти със силно гъст гроздов сок или сок от нар и оформени като ледени близалки. Разбира се продаваше се и голямо разнообразие от сванска сол – нещо, с което грузинците много се гордеят. Това е сол с подправки, типични за района.  Местната мерудия по бургаските разбирания. По принцип навсякъде май беше типично да се слага кориандър, който в пресен вид мирише много на миризливка и меня очень не нравится его вкуса и мириса. Заместител на магданоза или мерудията по севернобългарските разбирания. Напазарихме много зеленчуци и запрепускахме напред към района Ушгули, който се слави също с красивите си планини и миниатюрни селца с отбранителни кули. Пътят се виеше по опасно-тесни пътища и се качваше малко по-нависоко в планината, откъдето имаш гледка към вечноснежни върхове с ледници и зелени хълмове с езера и рекички. Толкова е странно да си на такова впечатляващо място и то да не е осеяно с пътища или лифт станции, да няма електропроводи и въобще да е оставено да си бъде единствено притежание на природата. Или може би на кравите.

Село Ушгул беше нашата изходна точка за новия трекинг, който трябваше да отнеме 6 часа. Първият следобед имахме да изкачим само първото възвишение и да установим лагер, откъдето да тръгнем на следващия ден. От височината на лагера се откриваше страхотна гледка към Кавказ и Ушба, Тошето свиреше отново на гайда (както във всеки удобен момент, при подготвянето на всеки лагер по пътя) а ние мислехме креативни идеи да се стоплим, като едновременно готвихме вкусна булгурена вечеря. Защо това славосъчетание е парадокс може да разберете само ако ядете булгур без да имате много възможности за подправяне. Нашият обаче стана вкусен и сванската сол си изигра решаваща роля и този път.  Вечерта премина само в нашата палатка, която успешно отговори на изискването „ по-голяма отвътре, отколкото отвън“. Седем човека, горе долу един върху друг се сгушихме заедно предпазвайки се от студения вятър навън. Имаше един момент, когато по време на играта на асоциации, разбрах, че всъщност нямам идея какво точно означава “урва” и смея да кажа, че както често се случва на много магически места по света, така и тази случайност предопредели съдбата на следващия ден.

Той започна със студено и много красиво утро, в който всеки връх се беше разкрил в най-голямата си прелест. Лагерът се раздели този път на две. Киро и Том се включиха в отбора на Паджерото и заслизаха надолу след кратка разходка, а останалите пешеходци се отправихме към хребета. Колата трябваше да стигне отново крайната цел след 6 часа, точно толкова, колкото би отнело и на нас само че по планиските пътеки. Звучеше като страхотен план, в който няма нищо, което да се обърка. Това дори беше маркиран маршрут. Първата част от маршрута се движеше успоредно на Кавказката верига и почти от всяка точка можеше да се наслаждаваш на ледниците отсреща. По това време учихме усилено “Катерино моме” по аранжимент на д-р Димитров, който изпитваше музикалните ни способности. Минахме през няколко красиви езера с попови лъжички и се отправихме към превала, който съвсем обърка сметките ни. Пътеката се изгуби и насреща ни какво.. урва.. отстрани .. какво.. пак урва. Ех значи, как се слиза до долу!? Решихме да изкачим близкия връх, който си бяхме спестили за да можем да се ориентираме по-добре и там се събрахме заедно с един настигнал ни французин. Не знам доколко сте наясно с правилата на пътешестването, но може би знаете за онова неписано правило на съвпаденията, което съпътства всички дръзнали да се отправят в една и съща посока. Рано или късно те се срещат, разделят се, пак се срещат. Нашият нов франзуцин Гийом, който всички кръстиха Гьон заради играта на асоциации на предния ден, беше оставил тежкото в багажа в Паджерото и бързал да ни настигне по пътя. По заръка на Том и Киро трябваше да търси пет българина на пътеката, на която нямаше по принцип други хора. Виждайки ни, Гийом извика към Тошето – Ама ти беше на Качкар! Мили читатели, около десет дни по-рано Тошето и Ваньо направиха велик подвиг в Турция правейки бързо и леко изкачване на връх Качкар без храна. Не е сигурно вече какви легенди се носят за тях из базовия лагер и близките села, но ето че Гийом знаеше за тях и се зарадва от факта, че нашата група се оглавя от единия от тези герои. Случайност или не, обядвахме заедно и се отправихме към общата ни цел – Село Мами. Съвсем скоро стигнахме мястото, където пътеката се пресичаше от големия чакълест път, служещ за обслужване на електропроводите. Местни работници ни увериха, че до Мами остават още 5 часа, а аз пък уверих останалите, че май по-скоро няма да вали. Височината на която бяхме беше много близо до базата на облаците и разпадайки се те ни поливаха с дъжд, който обаче не беше нищо сериозно.  По всичко личеше, че в атмосферата кипят страшни процеси и е много вероятно да се развият цебета (Cumulunimbus), които на такава височина могат да бъдат много опасни. Хубавото е, че се разпознават лесно, като ги знаеш как изглеждат.

Тръгнахме по петчасовия път към Мами с усмивка и се радвахме на красивата пътека по склона, осеяна с множество високи цветя. По едно време пътеката навлезе в гора от цветя, които сериозно надвишаваха нашия бой и се чудиш дали този копър до теб всъщност не е от праисторията или ние не сме пили от шишенцето за смаляване на Алиса. Беше страшно спокоен преход без никакви урви и притеснения, преди от храстите да се появи един турист с негрузински произход. Той ни каза, че трябва да останем при него в лагера, по заръка на Гийом, защото пътеката се губи в отстрещната пропаст и до Мами остават още поне 6 часа път със заобикалянето през един улей. Ние нямахме никаква екипировка и оставането в лагера щеше да бъде доста неудобно. Решихме да намерим пътеката и да заобиколим урвата по ръба, както явно си беше направен маршрута. Положението се нанежи за около половин -един час, а мисълта, че ще трябва да вървим поне до полунощ ни накара да бързаме много. Сформирахме отбор на скаути, които да търчат напред и да следят пътеката да не се губи отново, за да можем да не губим време. Смея да кажа, че в този момент започна най-интересната част от похода. Всички се представиха страшно добре, особено Маменцето, с което много се гордеем всички. Тя успя да се представи геройски и да извърви целия маршрут без да се отказва. Мимето, от друга страна, се стараеше да поддържа духа весел и за това много й благодаря също. Тя премина цялата нощна част на прехода без челник! Тошето пък, въпреки умората, даваше всичко от себе си до края да води групата и да вижда невидимата пътека в гората, което си е голяма отговорност, откъдето и да го погледнеш. Пътят ни минаваше през двуметрова коприва, шубраци, хлъзгави улеи, реки, дерета и кой знае още какво, което не успяхме да видим заради липсата на светлина. Въпреки това, настроението беше на ниво. Една по-дълга почивка за лека дрямка успя да възвърне малко силите ни, когато бяхме на края на предела си и след нея ни оставаха още само 500м денивилация. Никой никога няма да забрави това слизане до село Мами. То е от тия моменти, когато си активираш резервите на тялото и духа и те оставят ярък отпечатък в съзнанието ти за напред. Някъде измежду полубудно-полузаспало състояние достигнахме до .. път! И какво да видим.. крави! Спасени бяхме! Какво щастие да видим светещите в нощта очи на кравите – не, че са чак толкова божествени, по-скоро отразяваха светлината от челниците ни.
Интересно е всеки път когато те чака дълъг път до някое село или градче е доста по-лесно да стигнеш до там, отколкото да се ориентираш в него за финалната точка на пътя. И тази нощ/сутрин ние следвахме някаква странна логика на виещ се път, който трябваше да ни отведе някакси до Паджерото. В онези финални двайсет минути заспивахме на всяка малка почивка, а Тошето даже сънува Мимето. Тъкмо се чудехме дали отново магията ще ни помогне да сме се оказали на правилния път без да искаме и какво да видим. Някъде в далечината нещо се отразява от нашите челни фенерчета и това бяха твърде големи очи на крава! Налягалите под светещите кръгове хора в спални чували бяха достатъчно доказателство, че някакси, отново, съдбата е на наша страна и ние без да искаме, намерихме нашите мили другари. Мечка за Киро и прегръдки за Том, последвани от малка вечеря и почти веднага заспах на задната седалка на джипа. Не помня точно как, но този джип в един момент се напълни с хора, започна да се движи и скоро пристигна на друго място, където всички си направихме лагер с последните останали сили. Легнахме си малко преди зората и беше заслужена дълга и хубава почивка, основно защото слънцето реши да не се покаже този ден и ни остави да си поспим до обяд. Дъждът ромолеше по палатката ни и можехме да спим до късно, слушайки приспивната му песен.

Кутаиси

Имало едно време едни аргонавти, решили да тръгнат с Язон на дълго пътешествие през морета и земи, за да намерят златното руно. След множество приключеня по острови и вълни, те достигнали до митичния град Ая, където принцеса Медея, дъщеря на грузинския цар, омагьосала Язон с нейната отвара и предопределила края на събитията. Заради своите знахарски и лечителски способности, тя вероятно е вдъхновила името на медицината, а градът Ая впоследствие пък се оказва, не кой да е, а Кутаиси. Най-важният център под планинската част на централна Грузия.

Може и да не изглежда кой знае какво за вас, но за мен тази история е доста специална, най-вече заради медицинско-ориентираната в професионално отношение преобладаваща част от групата ни.
Малко преди да стигнем града имахме планове да посетим едно езеро, но в крайна сметка се озовахме само в единствения крайпътен „ресторант“, който видяхме за цялото си пребиваване из дивата част на страната. Ресторантът представляваше просто по-голяма сграда с отделена кухня и няколко залички за хранене, които бяха със смесена функция. В нашата например имаше мини фабрика за правене на сванска сол. В другата млад грузинец с прекрасен глас и игрив музикален инструмент, наречен пандури, изнасяше концерт. В третата жената от кухнята с огромно дървено сметало (такива има във всички магазини) водеше сметките на заведението върху импровизиран тезгях. Всичко беше по домашному, включително и огромното количество храна, което си поръчахме. Тук и малкото храна може много да те засити, защото е истинска и питателна и колкото и да е странно за нас българите, малко сме отвикнали от тези вкусове.

В Кутаиси акустирахме за една финална вечер преди да се разделим. Подслонихме се в един хостел, където успяхме да изсъхнем и да се изкъпем, да почистим Паджерото и да се порадваме на една истинска сготвена от нас вечеря. Разпоредихме мястото на всичкия си багаж и се срещнахме и с други хора, придошли от далече за да се порадват на своята грузинска приказка. Вечерята беше много вкусна и бързо ни приспа.

Графикът за последния ден включваше посещение на един от пазарите на Кутаиси, където под звуците на импровизирана банда всеки можеше да се пазари я за подправки, я за пестил, я за сирене, я за плодове и зеленчуци. От всички страни на хранителния център на пазара пък имаше премного магазинчета с китайски стоки от всякакъв вид. Беше непосилно да разгледаме всичко за час и половина и затова се спряхме на книгите. Семейство Димитрови се запасиха с доволно количество руска литература, която спазарихме евтино (за моите представи).  Заедно с тях трябваше да заминем заедно към Батуми, а Том, Киро и Диди да подкарат Паджерото за последен път към Тбилиси.
Автогарата в Кутаиси е доста хаотично място пълно с маршрутки. Такова животно като автобус за междуградските маршрути така и не видях, но пък маршрутки от всякакъв вид има предостатъчно. След дълго чакане, най-накрая успяхме да се качим на малкото бусче и да се сбогуваме с приятелите си. Беше тъжен ден, откъдето и да го погледнем. Разделите никога не са ми били специалност, а по принцип очите ми се насълзяват от доста по-малко натоварващи неща, като рекламите по телевизията например. Пътят наобратно към ферибота беше лек и приятен и с Мими и Тошето обсъдихме студентските си години с всичките им плюсове и минуси.

Хубавото нещо на пътуването с ферибот от Грузия за България е, че имаш предостатъчно време на борда. Имахме и предостатъчно време преди да се качим. Уж. Когато се разделяш времето по принцип никога не стига. Не може ли още малко да си поседим заедно!?
На входа на митницата се спазарихме с пазача да си заключим багажа в неговата будка срещу 5 лари, а той ни обясни къде е ключа, за да си ги вземем, ако той си тръгне по-късно вечерта. Беше много мило от негова страна и това беше едно от ония неща, които по принцип не могат да ти се случат, ако пътуваш така в Западна Европа. Тук хората все още си имат доверие и си пазят човещината, дори и ако търсят някаква материална изгода, както беше в случая.
За да се качим на ферибота трябваше да си заверим паспортите в един жилищен блок с надпис Кока Кола, където в един от неугледните входове на първия етаж имаше надпис със стрелка “Офис” и където една мила дама със скенер ти снимаше паспорта. Помолихме я да ни се обади, когато разбере кога тръгва кораба, за да имаме достатъчно време да се поразходим.
Интересното е, че предишната вечер, когато чакахме ферибота да пристигне от България бяхме избрали едно готино ресторантче на ръба на пристанището. Тази вечер, пак чакайки кораба, се озовахме отново там. Беше много хубава вечеря, бях много щастлива, незнайно защо. Уж би трябвало да е доста трудно и тежко сбогуване, а аз пърхах от щастие и се чувствах на седмото небе. Така беше горе долу до момента, когато се качихме на кораба и неучтивият, според мен, капитан на пасажерите ми каза, че е невъзможно да си купя билет с 250 грузински лари, а само с евро или левове. По принцип веднъж качиш ли се на кораба, не можеш да слизаш. По принцип. Кога нещата при мен са се случвали, обаче, по стандарт?
Обадих се на Тошето, тръгнах да тичам надолу по палубите и през ТИР гаража и подминавах удивените лица на техническия състав, които ми искаха обяснения за среднощния джогинг. Озовах се бързо пред бариерата на митницата с огромна усмивка на лицето си. Митничарите се посмяха малко на ситуацията ми. Сякаш не трябваше да напускам Грузия. Или поне аз така го усетих. Дори не мога да си взема билет за връщане. За един последен дълъг път прегърнах Тошето и го целувах дълго.
В последствие разбрах, че в Грузия не е прието да бъдеш интимен на обществено място и се сетих за хилядите пъти, когато сме нарушавали това правило, но за онзи момент на митницата, определено може би заслужавахме да ни арестуват за вечерта. Ей колко щеше да е хубаво! Ама на, не ни арестуваха. Трябваше да си тръгвам и да се опитвам да си мисля, за следващия път, когато можеше да се случи това хубаво съвпадение на нас двамата и едно и също време и пространство.

В момента, в който влязох в каютата, видях Тошето и Мими, с големите си раници, крачейки по дългия път към хотел Хилтън, където щеше да се образува нов базов лагер вероятно. Чудех се за какво ли си мислят и какво ли обсъждат. Побързахме с Мамето да излезем горе на палубата да им извикаме, но когато стигнахме перилата, от тях нямаше и следа.

Така започна моето първо морско пътешествие. Фериботът „Дружба” беше настоящият дом на много пътешественици, събрали се заедно върху вълните на Черно Море за да прекарат заедно мисления триъгълник Батуми-Новоросийск- Бургас. Всички те ми дадоха още малко от Грузия, със своите истории и словестни картини. Морският завършек включващ делфини и залези придаде още повече блясък на края на грузинската ми приказка. Всички моменти от нея ще запазя в сърцето си до следващия път, когато успея да вкуся отново от това далечно кътче рай.

 

 

Велопътуване към рая

Отдавна не съм писала нищо за преживяванията си, но това не означава че те не се случват. А напротив – случва се животът и то как само! И болки и нещастия, и магия и красота се редуват и приключенията са безспир, само дето нямам време да седна и да ги опиша всичките в няколкото стотин реда, които заслужават.

И когато пътуваш и усещаш трябва да записваш, защото то избледнява и след време тази емоционална картина ти се връща като си прочетеш наситените с ентусиазъм думи. Подобно на машина на времето се пранасяш пак в онзи магичен момент от миналото и оставаш там за неопределено време, препълнен от щастие и благодарност, че това се е случило именно в твоя живот, а не в нечий друг.

Последното поучително за мен пътешествие се случи именно преди точно девет дни и ще разкажа именно за него, въпреки че пропускам така останалите десетки, които отлетяха бързо с последната година – времето, от което не съм разказвала тук за преживяванията си.

Преди точно девет дена започна великото преселение на изпращачите на Тошето и Ванката към тяхната мисия да достигнат някои от най-магичните кътчета на Азия с колелата си.

Тошето – Тодор Димитров, по професия общопрактикуващ лекар /за сега/ е весел, активен, трудно-описуем с едно изречение човек с богата култура, който обича Велико Търново и всичко българско, Висоцки и всичко руско, синия си вълнен пуловер, катерене, правене на планове и всякакви неща, ощастливяването на хората около него и това включва разбира свиренето на китара и изпълването на атмосферата с красотата на песни от далечни и близки краища на света. По настоящем той прави щастлива и мен, за което съм му много благодарна.

Ваньо – Иван Зайков, по професия зъболекар е по-непознатият за мен главен герой, за който мога да изкажа само лични подозрения. Тъй като сме се виждали общо два пъти през живота си, мога да споделя само няколко думи, които да навържете в главата си и да си представите интересната картинка, която той представлява – ум, височина, аналогов фотоапарат, внимание към детайлите, ясно изразена музикалност, неподправеност, сръчност и противно на това че е зодия Овен, излъчва спокойствие.

За Тошето и Ваньо могат да се напишат трактати! (заимствам от най-хубавия разказ “За петата ракия или колко е хубав животът”) Експедицията им току що започна, но вече съм сигурна, че независимо от дължината й, ще бъде нещо, което ще остане във времето, неподвластно на бръчките по челата. За да ги изпратим към Азия всички техни приятели и близки, трябваше да се съберем на дивото плажче Листи под Синеморец – там почти на края на картата на България. То се намира съвсем малко над Резово на място, което не подозираш, че съществува, докато не отидеш в гимназията и не разбереш откъде точно минава границата на държавата ни. Ако пък от малък си отраснал по тия места, не може нищо повече да се каже за теб, освен че си най-големия късметлия!

Нашето начало на дългия път към Листи беше моето родно село Рудник, което всъщност е доста грешно изказване. Първо, то не ми е родно, но съм израстнала там и второ, то не е село вече, защото съвсем наскоро община Бургас реши да си го присвои към градските територии, без въобще да се съобразява с моите желания. За да тръгнем оттам трябваше да се съюзим с Тошето, който идваше чак от Търново с колело, влак и в последствие с китара, която с голям късмет успя да спазари на по-ниска цена от чудесните майстори на музикални инструменти във фабрика Кремона, Казанлък. Казвам това, защото мисля че подсъзнателно Тошето иска да им прави реклама, което аз приемам и като мое мъничко задължение. За това потвърждавам фактите, още повече, че и аз съм била там на разузнавателна практика от университета и имам лични позитивни впечатления.

След като получих най-красивото малко букетче с цветя от прохода на Шипка – мащерка и жълт кантарион – оправихме багажа ни и тръгнахме. “Едва ли има по-неравностойно разпределение на багаж!“ –  ще си кажат случайните минаващи покрай нас. Мъжът с четири дисаги, раница и китара, а жената.. какво е това, всъщност което тя носи!? Една малка раница, при това вързана на багажника!?
“Ама слушате сега, аз отивам на път ей там до Резово, а той не знае дори къде му е крайната цел!” , бих споделила със закачлива усмивка, въпреки че ясно виждам как съм тотално зависима от неговата палатка, шалте и спален чувал.

Тръгваме в най-неподходящото време – 20:00 часа, което може да се случи единствено ако е лято или ако живеем около Северния полярен кръг и да, ако пак е лято там. Слънцето залязваше и обагряше всичко в златно, сенките ставаха дълги, а морският въздух ставаше по-прохладен с всяка изминала минута. Всъщност това има много логично научно обяснение, но ще се въздържа от него, въпреки че много се радвам, че разбирам донякъде тези естествени природни процеси. Минаваме през новата велоалея, която свързва Бургас със Сарафово и точно там, пред научно-изследователския център, където БАН проучва солта на живота, моята гума поднася и хоп, вече съм паднала. А сме минали само 15км от общо 120 до крайната цел. “О не! Всичко се провали! Колелото се счупи! Контузих се! Защо точно сега!?”, измисли мозъкът ми за отрицателно време, което може да се измери само с атомен часовник. А реалността беше повече от хубава – само падналата верига нещо негодуваше, но след една минута работа, се върна на мястото си и продължи своите безкрайни обороти през венците, чак докато не спряхме да нощуваме.

Колко е хубаво да караш нощем само! Нощем по морето! Не че виждахме морето толкова много, а по-скоро обраслия стар път Бургас – Созопол, но то е едно приятно, хладно, обезлюдено и обезавтомобилено. Единствено липсата на адекватна светлина ме караше да изпитвам известни притеснения на места, а резките ми движения тогава караха Тодор да се стресира допълнително. 25-те километра на юг за деня се изнизаха доста бързо като ни срещнаха с няколко интересни субекта, един от които едно мъничко като Палечка пиле, изгубено от майка си, което подскачаше като обезумяло с дългите си крака на стар чакълест път около Рибарското селище. Тя пък, издавайки супер натрапчив пилешки вой, се опитваше да го намери, но и фарът от колелото на Тошето не успя да им помогне. Бих се радвала, ако знам, че мъникът отново си е в гнездото.

Стигнахме заливчето Вромос по тъмно, след като заредихме стомашните си резервоари с поредния айрян и вафла от бензиностанията на пътя. Чувайки звука на вълните се отправихме по пътя, който завършваше с един изход, а именно отворен метален портик с огромен надпис “Военна зона! Не преминавай”. Сигурни, че забраната важи само при затворено положение, си продължихме най-безцеремонно в частната зона оглеждайки подравнените полянки за място за бивак. Една купа сено и една каравана се бяха настанили трайно в центъра на единия парцел, а до него няколко овошни дръвчета ограждаха малка изчистена полянка. Без много да му мислим оставихме там колелетата и отидохме до плажа. Група от ентусиазирани посрещачи на първоюлското слънце вече празнуваше новия ден, а ние обещахме да не се натрапваме, въпреки че вече бяхме прекрачили забранената граница. Малка и спретната вечеря с чай и свещи вместо огън в палатката и вече бяхме готови за очакваната почивка в царството на сънищата. Сутринта, вместо ние да се съобразяваме със слънцето, то ни видя да изгряваме в удобно за нас време. За да бъда горе долу точна – може би беше между 9 и 10. Една сутрешна бърза баня в морето и отново се върнахме на изходна позиция при кафето и опънатите шалтета. Странно как закуската може да отнеме почти половината време на това да изминеш 30км с колело.

Слънцето вече беше високо над нас, всъщност, на най-високата точка от своя дневен цикъл, когато най-накрая решихме да потегляме надолу към Синеморец. Без никаква капчица срам от сутришното си мързелуване запрепускахме надолу, колкото ни позволяваха юнските високи обедни температури. Пътят надолу се очакваше да бъде по-опасен понеже трябваше да следваме главното шосе, осеяно с автомобили с ангажирани водачи бизнесмени, търсещи бърза печалба по морето. Не мислех да се оплаквам на нито едно нагорнище, знаейки че Тодор носи пет пъти повече багаж от мен и в крайна сметка дори нямаше нужда, защото наистина умората беше някак доста балансирана. Нагорнищата изглеждат непостижими отдалече, но почнеш ли веднъж да въртиш, някакси метрите минават бързо следвайки ритъма на сърцето ти. Това, разбира се е възможно благодарение на тяхно величество скоростите, които аз за жалост, точно в този момент, нямам на градския си велосипед. А какво щастие е да знаеш, че можеш да минеш на по-ниска скорост! Боже, какви малки радости има в тоя живот!

Царево не беше много далеч, когато осъзнахме, че имаме много малко време преди Еконт да затвори и Тодор да се прости с любимия си син пуловер. Едно от най-важните неща за него беше забравено и на път да бъде лишено от честта да участва в експедицията. Благодарение на Тошевата мама обаче, мекичкият пуловер се завърна при любимия си собственик макар и за екстремно краткото време, с което разполагахме за да го вземем. Почти веднага след това, пред една аптека, ни подмина един колоездач, а после се видя втори и трети и аз ръкомахах за поздрав. Човекът спря и се приближи, а Тошето тъкмо изкочи от аптеката и им се зарадва като малко дете. Четирима велопътешественици, при това от Турция, решили да обиколят малко България да видят какво става по нашето море. Запознанството ни продължи на маса с бира и обяд в близката кръчма, а историите, които си разказахме бяха забавни и освежаващи. Бирата на мен ми дойде малко повече и олюлявайки се, поръчах кафе, в което вярвах че ще оправи положението.

Как действа само тази бира! Изтича се бързо в коленете ти, обездвижва ти тялото и те кара да се размекваш като парче кашкавал, престоял в раницата след дълъг летен ден. Километрите обаче чакат да бъдат схрускани и нямаш време да се изнежваш. Нагорнищата са още по-коварни, въпреки че са с по-малък наклон. Дори не можеш да въртиш педалите си прав, защото краката ти и без друго не работят и позицията на тялото ти е от никакво значение. Студената алкохолна течност просто ти взема здравето, без да ти отнема от щастието, а напротив – удвоява го.

Когато почнеш да караш колело от обяд от север на юг по Бургаското черноморие се случват няколко интересни неща. Първо, жегата отстъпва място на следобедното разхлаждане и с всеки изминат километър ти става по-приятно. Второ, директно след Царево, лудият трафик на коли спира и ангажираните конкурентни бизнесмени зад волана се сменят със спокойни и ведри почиващи или местни, които айляшката я карат по гладкия асфалт и те поздравяват за куража и издръжливостта да си стигнал чак там долу. А това долу, става все по-красиво след всеки завой. Най-южното Черноморие може да бъде оградено на картата като специална зона с по-голямо значение, само защото е по-красиво и по-вълнуващо от останалата, изгубила енергията, си част. Водата е бистра и кристално синя и вероятно някой се е сетил за това още преди много години, когато е дошъл до този малък край, забил е знаме в земята и е казал “Ще го нарека Синеморец!”.

Това място почти изцяло влиза в  зоната на резерват, чийто статут се надявам да остане непокътнат в бъдеще. Може би някой ден това ще е единственото запазено място в страната и стотитиците диви къмпингари ще идват именно тук и ще отнемат и на него величието, което сега излъчва. Но дотогава, то остава все пак специално и уеиднено за такива като нас, които тепърва го откриват и остават дори и през делничните дни.

Съвсем на границата на резервата, там където най-чистата река в България се влива в най-чистото море в България, се намира малката дървена къщичка на моите най-добри приятели Илето и Йо, които всяка година преподават уинд сърф на местните с постоянно и непостоянно жителство. Плажът на Велека не е така див, както е Листи или другите малки скалисти заливчета в резервата, но е също толкова красив и вълнуващ, главно поради факта, че концесионерът му прави всичко по силите си да го опази. Този така добър и мислещ човек всяка година забранява джетове и моторни средства на територията на плажа и пази пясъчната ивица от тълпи и шумни заведения. След малък разговор с Илето и Йо, потегляме с Тодор към заветната ни цел – малък нос на ръба на плажчето Листи, където да опънем палатката си и да изчакаме Ивето и Руси, които също обещават да стигнат при нас тази вечер. Часът е вече 9, когато стигаме черния път и решаваме да бутаме велосипедите през гората, оставяйки маркировка от клони за останалите пристигащи.
Много изморени правим бивака и двамата очаквани приятели пристигат с малкото синьо LUPO, което носи храбро на гърба си техните колелета. Ситуацията с четири велосипеда изглежда обещаваща. Вечерята завършва бързо за мен, събуждам се изведнъж от звуците на китарата на Тодор, която все още чака да бъде разпята добре. Не след дълго си лягаме наистина, всеки в платнената си къща и оставяме ярките звезди на небето да бдят над нас.

Неподозираща какво ме чака навън, на другата сутрин бързо се измъквам от палатката за да видя къде се намираме. Това, което виждаш на пръв поглед е невъзможно да бъде облечено в думи. Е, да, вярно, Пирин ми е въздействал десетки пъти по-силно, но Листи си има свой собствен дух и аз тепърва трябваше да го открия. Не след много чудене веднага отпрашихме към плажа, където единствено огромните хапещи мухи ни напомняха, че не сме в рая. Морето там е един истински воден парк, където след малко болезнено влизане по натрупалите брега камъни, можеш да плуваш до мънички скали-островчета, на които да акустираш за кратка почивка. Някои от тях са по-примамващи от други, заради постелята си от плюшени водорасли, върху които да се излежаваш и да гледаш към безкрайното синьо небе. И това е само в първия залив! Всъщност след Листи има още много малки заливчета, всяко от всяко по-причудливо и интересно, пълни с множество образувания по скалите. Преди години вулкан е образувал всичката тая красота и се е постарал да бъде достатъчно креативен за да придаде уникален характер на всеки един плаж. Приличащи на мускулни влакна, както Тошето каза, образуванията напомнят за безкрайните възможности на лавата да застива в изненадващи форми, които дори имат и различни цветове. Единия залив напомня на Австралия, другия те кара да си мислиш, че си в Гърция, трети те пренасят директно някъде в джунглата на аватарите на Лукас.

На това място се събрахме всички приятели и близки на Тошето и Ваньо, който впрочем малко закъсня за собственото си изпращане. За петте дни, в които останахме направихме много смислени и по-малко смислени неща, но едно от най-добрите ни начинания, за които се струва да се сподели е скачането от скалите!.. Неее.. и това беше вълнуващо, особено за мен, която имам страх от вода.

Една от вечерите правихме огън с Тошето, когато се огледахме наоколо и осъзнахме колко много пластмаса има навсякъде. Започнахме да събираме всичките захвърлени вещи. Неща, които морето е довлякло и изплюло, тъй като няма нужда от тях. Колко умно от негова страна. Тези отпадъци обаче застрашават живота на това красиво място и неговите временни и постоянни обитатели. По някакъв пряк или косвен начин всички отпадъци вредят на живите организми и колкото по-малко ги подритваме по земята, толкова по-добре за нас. Връщайки се към основния лагер, където бяха останалите дочух как другите се оплакваха от боклука, който създава пластмасата. Не след дълго всички стигнахме до решението да съберем колкото се може повече от отпадъците и да ги закараме в селото. Едно почистване на малкия плаж щеше да се отрази добре на всички. Една добра кауза, която всеки би сторил за собствения си дом. А не е ли това място, кеото вече бяхме обикнали със сърцето си, именно нашият дом по време на бягството ни от цивилизацията? Гледайки по-глобално всъщност, трябва да осъзнаем, че планетата е нашия дом, дори Вселената е нашия дом. Не можем да се отделим между стените си и да се изолираме от процесите, които протичат навсякъде. Ние сме отговорни за всичко наоколо и ми е безкрайно щастливо да мога да помогна за това то да се развива в добра посока.

Разказът ми може да продължи още много, да разкажа за всичките красиви моменти, за интересния хляб на пръчка, на който Тошето ме научи, за хората, които решиха да преместят лагера си при нас и после ни помогнаха да изчистим плажа, за плуването с каяци по Велека, за къпането в солената вода, за звездите.. ах.. звездите.. за уникалния автостоп  с колелета, който организирахме с Ивето за да ни прибере от Резово до Синеморец, за всичките усмивки и за всичките моменти на тъга /все пак бяхме на изпращане/, за татуировките с текстилна боя… Но прекалено много думи някакси ще направят историята невъзможна за четене. Надявам се, че и малкото което споделих ще остане във времето.
И в сърцето.

 

13620026_10208441183821508_8383201714283959329_n

Демотивационно писмо или защо не си търся работа

tumblr_maabdoOXZq1rogeepo1_1280
Цаката му е да използваш всеки един момент. /между лошата прогноза за летене на Въздухария и обедната задрямалост на положението, аз напредвам в професията си ;D/

В отговор на демотивационното писмо на моята сестра, която превръща чакането на атвобусите по спирките в забавно занимание чрез публикациите си в блога си.
Демотивационно писмо или защо да не ме наемате на работа

Не си търся работа.

Въобще не искам да работя.

Никога не съм искала.

Работата е отживелица, останала от комунистическото общество, което вероятно се е развивало още преди да съществува понятието комунизъм.

Вярвам, че това което „работим” трябва да върви паралелно с това което „живеем” или „изживяваме” и разбира се, най-задължително от всичко е това „работене” да включва „живот”.
Имам предвид, заниманията ни от ежедневието трябва да ни бъдат толкова естествени по природа, че да не се категоризират като работа, а просто като пълноценно изживяване на деня с включване на всичките си природни инстинкти. Дали ще берем зеленчуци в градината си, дали ще възпитаваме деца или ще катерим върхове, важното е да чувстваме живота в обятията си.
Аз съм непоправим романтик. При това Телец. Сиреч, колкото и пъти животът да ме блъска по главата, няма да се науча, че е суров или труден. Нещата винаги остават прекрасни в моята глава. Затова и сигурно няма да се науча да живея в чуждите представи за него.
Обожавам това, което правя.
Толкова много обичам това което правя, че не мога да спра да си мисля за него по цели дни и нощи.

Всеки ден си мисля, че съм най-щастливия човек, когото познавам. То може и да е лъжа, но пък убива времето в градския транспорт.
Занимавам се с професията си целия работен ден, след което се връщам вкъщи и продължавам да мисля по задачите си.

Мозъкът ми се е превърнал в гигантски генератор на идеи и изображения, който не мога да спра и понякога имам чувството, че може да ме погълне.

Синхронно с изпълняването на задълженията си и решаването на креативните задачи, той е обособил и едно лично малко пространство, активно 24/7, където е оставил мечтите ми да се въртят в главата.

В такъв случай, докато решавам поредния казус около някой стол или напоследък, мивка, който проектирам, защото няма време и положението е адски напечено, мозъкът ми изключва за секунда, пуска филмче с парапланери и ме кара да забравям колко „важно” е всичко.

Обичам работата си.

До толкова, че губя представа за времето, докато я върша.

Обожавам мечтите си.

Те са безброй много, но за да се случат по-бързичко, съм ги събрала в четири най-общи.

  • Да се науча да летя.
  • Да имам прекрасно семейство.
  • Да работя за себе си.
  • Да обиколя света и да направя нещо добро за него.

В случай, че не можете да изпълните дори и една от мечтите ми, моля, въобще не ме безпокоете. Твърде съм заета да си ги изпълнявам, за да се занимавам с вашите.

Ако случайно, можете да изпълните поне една част от тях, да речем тази с обиколката на света, само позвънете, а пък ако случайно е с летенето, тогава може да ви досаждам, колкото решите.
Предлагам:

Почти неизчерпаеми дози креативност.

Понякога имам чувство, че съм болна от креативностизъм, ако има такава болест въобще. Мозъкът ми работи с такива силни обороти, че не мога да се науча да медитирам дори. Кофти е, но мисля, че за вас това няма да има никакво значение.

Адекватни и неадекватни светкавични предложения за изход от безизходица.

Свързано с горния ми проблем, мозъкът ми може светкавично да даде предложение за решение на някакъв проблем, който обаче, може да не бъде много свързан с наличните Вам ресурси.

Професионалните си умения

Според хората ме бива, в това което правя и ако още не е станало ясно, то е продуктов и мебелен дизайн. Аз съм доста критична към себе си, тъй като винаги има какво да се учи, но ако случайно ви трябват професионалисти, може да се опитам да бъда такъв. Ако сте българска фирма, вероятно и вие не знаете какво е професионалист, така че може да мина.

Работа със софтуер (по моя преценка)

Не обичам да удължавам безмислено дизайн процеса с прекрасни визуализации, които отнемат десет часа работа. По-добре да работиш девет часа аналогово и да измислиш нещо гениално, а един час да му правиш презентация. Ако и вие мислите така, може да направим екип. (Аналоговите ми умения са много добри!)

Възможност за работа в екип

Изтъквам на възможност, защото като всеки болен от креативностизъм човек, съм длъжна да отбележа и емоционалната си привързаност към личните идеи. Обичам хората и обичам да работя заедно с тях, но мисля, че не всеки етап от дизайн процеса има нужда от екип. Гениалните идеи се раждат от индивидуалисти, а големите неща се градят от отбор. Планните пък се местят от сговорни дружини.Точка.

Уважение към работата на другите

Притежавам търпение и емпатия в огромни количества и в следствие на пространственото ми мислене, винаги мисля за хората и нещата около мен. Това значи, че ако работим в екип или дори в една стая аз ще съм забелязала всичко, което правите и от което имате нужда, което може и да ви дразни, но аз не мога да спра мозъка си да забелязва разни неща. В чести случаи може да съм ви от полза.

Позитивно настроение

Може да ви изглежда безмислено това да бъде в основните предложения, но ще ви простя, защото може да не сте развили горните ми качества. Позитивното настроение не просто те прави по-добър в работата ти, но и подобрява и работата на другите около теб. Честно казано, ако искате да инвестирате в бъдещето на бизнеса си е добре да се грижите за позитивното настроение на хората, които работят за вас.

Ориентиране

Не знам как това може да се впише в професионалната ми квалификация, но доста добре се ориентирам, защото неперкъснато забелязвам всичко, около себе си. Ако случайно имате проблем с командировките в чужди земи, мога да ви уверя, че ще ви свърша перфектна работа. 😛

Точно време за обяд

Ако случайно имате притеснения за нередовното хранене на служителите си, можете да бъдете сигурни, че ако работя за вас, никой няма да забрави, че е време за ядене. Почти винаги съм гладна и с нетърпение чакам да стане 12 и 30 за да е време за обяд. Събрани заедно, хапващите служители са участници в своеобразен тиймбилдинг.
Философски поглед над нещата

Това, което малко ме отдалечава от реалността е прекалено философския ми начин на виждане на света. Той ме кара да не бъда прекалено амбициозна, да не следвам установен ред, да не реагирам според очакванията, да се променям непрекъснато и ред други неща, които според мен са прекрасни, но за други може да се видят неадекватни. Често мисля за фундаменталните истини и всички ежедневни проблеми съжалявам, ама са прашинки във вечността.
Не предлагам:

Коректно отношение към работното време.

За да бъда по-ясна, терминът „работно време” може да влезе към представа ми за остарелите времена, когато се е избретил и въобще не върши работа в съвремието. Не стига, че е депресирал милиони хора по света, ами и застрашава да погуби живота на хиляди китайци, работещи за доставчиците на Apple. В малко по-малък мащаб > Не мога да спазвам работното си време, защото креативната работа е плаваща и може да отнеме много повече или много по-малко, но в никакъв случай не може да я вкарате от 8 до 5.

Присъствие на работното си място всеки ден

Това не само не се предлага, но и ми е напълно забранено. От себе си.
Тъй като вярвам, че „животът” е да се „живее” (моля припомнете си от тълковния речник, значението на думата), мисля да не си пропилявам моя в работа. Два или три дни в седмицата са достатъчни. Ако случайно проектът е по-интересен, съм склонна да отделя, колкото е нужно, но само временно.

Дистанцираност, лицемерие, повърхностно отношение, оплаквания и клюкарство

Тъй като тези качества не са ми развити, може би ще трябва да се справите с мен по друг начин. Изпитвам много силна привъзраност към хората, които ме обкръжават и започвам много бързо да ги обичам. С времето забравям, че ме дразни нещо в тях и не мога да се отнасям въобще повърхностно или дистанцирано към никого.  Изпитвам огромно желание да прегръщам хората и ще ми бъде кофти, ако работното ви пространство не го позволява.

Пълна отдаденост, на това, което върша за вас

Тъй като имам проблем с огромното си количество желания и амбиция да ги изпълня, мога да ви кажа, че не мога да работя за вас дълго време и още повече, не мога да бъде отдадена на вашата мечта. В момента, в който работя, можете да бъдете сигурни, че съм на 100 процента концетрирана и заинтересована от проблема за решаване, но след два дни, можете да ме видите на някой старт за излитане с най-широката усмивка, напълно забравила за случая. Ако съм ви обещала нещо, обаче, ще си изпълня обещанието, колкото и време да отнеме.

За да се уточним, какво точно разбирам под „работа” в този сив мартенски ден, в годината, когато ще навърша 25, искам да изкажа следната си болежка:
Трудно ми е да живея живот, в който всички се оплакват от това, което правят и това, което ги очаква, от държавата, обществото, от работата си, от близките си, от храната, която ядат и въобще от всичко. Още повече ме притеснява фактът, че оплакването се приема за нещо нормално. Приема се за нормално животът да е труден, да бъде непосилно за нас да ни се сбъдват мечтите, да живеем според нечий друг сценарий и да не изпълняваме главните роли в собствения си живот.

Работата, перфектно изсценираното робство на капиталистическия свят е станала определяща за тези, които могат да „извоюват свободата си” и тези, които ще продължат да се въртят в клетката. Къде остана истинското живеене?

Та ние сме същества от този свят, на тази природа, ние сме перфектния инструмент на живота, носещи всички негови тайни и чудеса. Защо не можем да му се радваме. Защо трябва да работим, вместо да живеем. Къде отидоха собствения разум, интуицията, инстинктите, истинския вкус, истинския мирис, истинските усещания?
Защо приемаме за нормално нещата да са изкуствени. Да се храним с изкуствена храна, да следваме изкуствени цели, да живеем изкуствени животи и да правим всичко не наистина.

Работата е това, което определя какво ще правим през останалата част от живота си. Едно време е била свързана с грижата за себе си и семейството ти- осигуряване на храната, водата, дървата за отоплението и т.н Сега е свързана с грижата за нечия друга мечта. Това, което получаваш в замяна са пари. Пари, които се плащат за грижата на мечтите на някой по-голям. Малко кофти а!?

Ако трябва да живеем според правилата, тъй като самички бихме се изгубили в тълпата, можем да използваме наличното за да бъдем щастливи и свободни.
Затова, нека обичаме това, което правим. Не. Нека правим, това, което обичаме. То ще бъде грижа за нас, за нашите мечти, за нашето бъдеще, нашите деца, нашето здраве дори. То никога няма да бъде работата, която носи само пари и никаква вътрешна удовлетвореност, никаква стимулация на инстинктите, никаква емоция, никакъв живот.
Не си търся работа.

Въобще не искам да работя.

Никога не съм искала.

Искам да живея.

Пък вие, ако искате ме наемете.

Хакуна Матата

Предверието на Азия

5 февруари 2015

Ако трябваше да напиша благодарствено писмо до Истанбул, вероятно щеше да започне по следния начин: „Благодаря ти за разнообразието, но на коремчето ми му дойде в повече!”

От три дни съм тук и ще остана още толкова. Пристигнах като турист, но ме третират като гост в един изпълнен с топли хора апартамент. Тук е също толкова различно от България, колкото и подобно. За пореден ден се убеждавам в приликите между двата свята и следите, които Османската империя е оставила в петвековното си съжителство с нас. Да, те изучават в училище, че сме съжителствали на една територия, след което ние сме решили да се отцепим, понеже вече не ни е харесвало с тях. Кой знае, вероятно и те имат право да разсъждават по този начин. Развод по причина непреодолими различия!

Continue reading „Предверието на Азия“

Brianza craftsmen

Italian countryside
Brianza, a small spot on the map of Italy has given the world some of the most skillful carpenters and wood carvers. It has long traditions in furniture and cabinet making and today’s quality of the Italian brands is a result of the knowledge and the skill passed through the generations.
cabinet storage
As a part of a press tour in some of the most advanced factories of contemporary and classic furniture, I had the chance to observe the work of many of those carpenters.

Continue reading „Brianza craftsmen“